Изпроводи го до кръстопътя
и набожно го прекръсти пак,
сляха устни - и със взор помътен
го следя, докато падна мрак.

Тръгна си най-после за дома
стройната и хубава мома.

Прекоси и мина през пролетта,
слезе на затихналия път.
А като преди шумият дърветата
и нивята в тъмнината спят.

Но преди засмяната мома
вечер връщаше ли се сама?

И от скръб по него тя несетно
неговия пръстен изтърва;
трепнала, дири го дълго сетне
низ пръстта и сухата трева.

Де ще го намери в таз тъма
плахата и горестна мома?

Върна се без пръстен и разплакана.
Пръстена забрави сутринта.
Но напусто милия си чака тя
ден и нощ на пътната врата.

Без да иска, младата мома
го обручи с хладната земя.

1925 г.

библиотека | Атанас Далчев