Прощавай, странен град! Напущам те със жал,
без и до днес, уви, да съм те познал.

Ти се потайваше зад тоз и онзи рът,
изплъзваше ми се от взора всеки път.

Ако покажеше едната своя част,
тогава другата укриваше завчас.

Аз виждах, скитайки по твойте стръмнини,
със всяка крачка как се всичко в теб мени.

Възлизах с къщите, надолу слизах с тях.
Подобно сомнамбул над покриви вървях.

С мен криволичейки насам, натам - без край,
шега си биеше и улицата май:

завършваше пред мен със някой дом голям,
и продължаваше, достигнех ли дотам.

И стълби, стълбички с безбройни стъпъла
ме неизвестно где приканваха: ела!

Но тръгнех ли по тях, на старите места
през чудни дворища попадах, без да ща.

Магия ли бе то? Аз дирех твоя лик,
откривах го и сам го губех всеки миг.

И те напущам днес, прекрасен свиден град,
все тъй загадъчен, познат и непознат.

1972 г.

библиотека | Атанас Далчев